РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ

Слово на президента Росен Плевнелиев по случай 1150 години от Покръстването на българите

Уважаема г-жо Кмет,
Уважаеми г-н Кмет,
Ваше Високопреосвещенство,
Уважаеми професор Димитров,
Уважаеми дами и господа народни представители,
Скъпи приятели,

Преди точно 1150 години недалеч от тук, в блестящата по онова време с купола си Златна Симеонова църква, един монах довършвал преписа на важна църковна книга. За нас, неговите далечни наследници, тази кратка бележка на Тудор Доксов е може би по-ценна от цялата книга. Благодарение на нея ние знаем точната дата на смъртта на свети княз Борис. Това е „привилегия“, която имат едва няколко от десетките наши средновековни владетели.

На този паметен ден за всички българи нека и ние, по примера на скромния Преславски монах, да поменем Покръстителя и неговото достойно дело. Преди 1150 години България била най-голямата държава в Югоизточна Европа. През нейната територия минавали най-важните пътища, свързващи четирите краища на познатия тогава свят. Свети княз Борис бил обаче първият български владетел, който си дал сметка, че не придобитите нови територии, а вътрешното единство, културата и духовността са силата на народа и тази спойка, която е залог за неговото бъдеще. Макар в средата на IX век България да била една от трите „Велики европейски сили“, в нея живеели различни етноси с техните езици, традиции и религия. В християнството Борис потърсил онзи магически камък, който да превърне разноезичните му поданици в единна сплав, устойчива на всякакви вътрешни и външни изпитания.

Днес ние можем само гадаем за намеренията и надеждите, за страховете и съмненията на княз Борис. Загърбвайки старото минало за едно все още непознато и далечно бъдеще, Покръстителят предприел може би най-важната и най-трудна промяна в нашата 13-вековна история. Положителните последствия от тази промяна се усещат от всеки един от нас - една от най-старите държавности в Европа, единствената от старите държави в Европа, която от ден първи до днес пази името си – България.

Положителните последствия са навсякъде около нас. Преди това обаче страната била заплашена от сериозни вътрешни размирици и опасни външни влияния. Мнозина не разбрали важността на стореното. Отказали да отворят душите си за новото и се вдигнали на бунт. Водел ги не друг, а първородният син на Борис. Можем само да предполагаме ужасните терзания, пред които съдбата изправила княза на българите. Трудността и болката, с които той решил да посегне срещу своята плът, срещу своята кръв, да накаже вдигналия се на бунт Расате. Както винаги в историята ни големите дела изисквали тежки жертви от първите мъже на страната. Но тя е запомнила именно онези, които са имали силата да ги направят, вместо слабохарактерно да пожертват своя народ и неговото бъдеще. Именно този урок сме длъжни да си припомним днес. Всички ние, българските политици, подобно на свети княз Борис, трябва да жертваме своето его и своето самолюбие в името на успеха на нацията.

След като извършил личната си жертва, той се изправил пред втора опасност, която покръстването открехвало. За Борис обаче сякаш тя била по-лесна. Донесено от Византия и разпространявано от чуждо духовенство, християнството заплашвало да усмири бойния дух на народа ни и да застраши самото съществуване на българската държава. С такт, постоянство и дипломатичност, от която само можем да се поучим и днес, Покръстителят успял да изгради автономната Българска църква, независима от по-близки и по-далечни съседи.

Успехите на дипломатическото поле били важни, но решаваща се оказала подкрепата, която Борис дал на Кириловите и Методиевите ученици. Както става ясно от изворите, князът „отдавна жадувал за такива хора“, защото с тяхна помощ скоро било въведено славянското богослужение, славянската просвета и славянската книжнина.Седмочислениците запалили факела на просветата, а свети Климент създал в Охрид един от първите европейски университети.

В края на своя живот оттеглилият се в манастир княз-покръстител на българите можел да бъде спокоен за бъдещето на своя народ. След толкова тежки изпитания и жестоки битки на своите наследници той оставил една съвсем различна България, фар на духовността за всички околни народи.

И днес, единадесет столетия по-късно, когато децата ни сричат в букварите родното А и Б, те всъщност повтарят завета на светия княз Борис. Оценила по достойнство делото му, историята на българския народ го дарила с безсмъртие в онази паметна съботна вечер на 2 май 907 година.

Благодаря за вниманието! Да пребъде Плиска и българският дух!