РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ

Уважаеми президент Адер,

Уважаеми председатели на Народните събрания в годините на прехода,

Ваши превъзходителства,

Дами и господа,

 

В последните 25 години опитваме да анализираме прехода си. В началото въпросите бяха по принцип: нова конституция – веднага или след време? Шокова терапия или плавен преход? Лустрация или запазване на елита?

 

По отношение на смяната на властта България взе пример от кръглите маси в Полша, Унгария, Чехословакия и Източна Германия. В Румъния промяната започна по друг начин - с убийството на диктатора Чаушеску. Различните страни направиха различен избор. Днес ние знаем цената на този избор. Знаем, че за съжаление, в България и Румъния по-скоро се укрепи неприкосновеността на нереформирана съдебна система,  гарантира се плавен преход на стария комунистически елит, който запази своите икономически и властови позиции и в годините на прехода. Виждаме в цяла Европа днес и говорим за реформи в здравеопазването, пенсионна реформа – отдавна отложени, трудни и тежки реформи и си даваме сметка, че с отлагането на всяка една от тези реформи на всяко следващо правителство става все по-трудно, кризата става все по-тежка и генерира все по-голямо недоверие в политиците. 

 

По същия начин е и с отлагането на истината за комунистическия режим. Колкото по-забавена и недоизказана, толкова по-ниско доверие на гражданите. Отварянето на досиетата на Държавна сигурност с 20-годишно закъснение в България не успя да компенсира пропиляното време, като  мрежите на ДС междувременно се превърнаха в политико-икономически и продължават да са активни и до днес. Това е безспорен неуспех за България. Надяваме се Сърбия, Македония, държавите от Западните Балкани, които вървят по нашия път на европейската интеграция да се поучат от тези наши грешки, като следват примера на Унгария, Германия, държави, които по достоен начин сложиха комунизма и неговите тайни служби в музея и учебниците по история. Те направиха това навреме, още през 90-те години и то по един обективен, достоен, принципен начин. За съжаление, в България този процес още не приключил. 

 

Общото ни предизвикателство беше да изминем пътя към демокрацията. Всички трябваше да възстановим политическия плурализъм, да въведем пазарната икономика. Но за някои държави като България това беше свързано и с болезнена промяна в собствеността. За по-малко от 50 г. българското общество трябваше за втори път да преживее кардинално преразпределение на собствеността. Това беше задача от огромно значение, тя остави много тежки последици върху възприятията на обществото за честността на целия преход. Лошата приватизация, продажбата на активи за десетки милиарди непрозрачно, не на стратегически инвеститори и на неизгодна цена, се превърна в друг символ на българския преход, както и полутоворените досиета и полуразказаната истина за комунизма. 

 

За всички нас промяната през 1989-а беше неочаквана. Също така и на Запад никой не предполагаше, че промените в Полша и Унгария ще предизвикат ефект на доминото в Източна Германия, България, Чехословакия и Румъния.  Всички тези държави бяха свързани чрез доминиращата роля на Съветския съюз и Варшавския договор,  но системите, в които съществуваха, бяха доста различни. Това предопредели и различните начини, по които станаха промените и се извърши преходът. В страни като Чехословакия режимът беше бюрократично авторитарен, в Полша и Унгария привидно той беше отстъпил публични територии на дисидентите, докато в държави като България той беше едновременно и репресивен и клиентелистки - стигнал до ексцесиите на „възродителния процес“, но и поддържащ комунистическата партия от над един милион членове. 

 

Но най-съществената разлика между комунистическите режими, която определи начина на тяхното демократизиране бе отношението им към Русия и Съветския съюз. За държави като България, Словакия и Сърби, където историческите връзки с Русия са факт, където също така извършената, инициираната, донякъде финансираната, платена, но и наложена от Съветския съюз модернизация доведе до търсенето на „трети път“ в прехода, различен от бързата и еднозначна реакция на някои държави. Еднозначна за евроатлантическа ориентация и интеграция. Точно тази бърза и еднозначна и изключително ефективна евроатлантическа интеграция беше избрана от друга група държави – Полша, Унгария, Чехия и балтийските държави. Днес виждаме резултатите от тази ефективна интеграция в Европа и в Евроатлантическите структури - в тези държави и доходите, и пенсиите, и институциите, и върховенството на закона, и социалната справедливост са по-развити и на по-високо ниво. Доверието на гражданите - също.

 

Комунистическите режими имаха различни характеристики и в начините, по които доминираха обществата. В България режимът беше унищожил или поставил под тотален контрол всички институции на модерната гражданственост, докато в държави като Унгария и като Полша бяха съхранени и различни степени на автономност и църквата и частната собственост и дори относителната автономия на армията. 

 

Не трябва да забравяме, че комунизмът в България беше наложен със системна жестокост и непредизвикана агресия на т. нар. Народен съд, като в първите месеци след идването на новата власт са осъдени на смърт 2730 души. За по-малко от година българските комунисти избиват повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението си. Общо около 30 000 са убитите в първите години на режима - това една от най-високите цифри, когато сравняваме броя на жертвите с нашите приятели от страните от Централна и Източна Европа.

 

И след това хватката на режима в България продължаваше да е твърде здрава и безкомпромисно ликвидираше всяко дисидентско движение още в зародиш. Скалъпените процеси, концлагерите, машината на ДС бяха инструментите за контрол и подчинение. По този начин страхът беше успешно насаден в обществото. И когато понякога се питаме защо България няма своята видима 1956-а, това е един от отговорите.

 

Така в началото на 80-те в България на ежедневно ниво като че ли по нищо не си личеше, че режимът може толкова скоро да падне. По това време вероятно никой не си е представял, че макар и смачкани, макар и задушени, едва мъждукащи, все пак в България има пламъчета на инакомислие и съпротива. Те нямат силата и организацията на полските профсъюзи и Солидарност, те нямат своите символи като Имре Наги (убитият от комунистите министър председател на Унгария през 1956, реабилитиран на първия свободен митинг в Унгария). Но България има своите герои: 

 

Това са всички оцелели от комунистическите лагери; 

Това са смелите хора от горянското движение, от Независимото дружество за правата на човека и „Екогласност”, това са майките от Русенския комитет; 

В България няма истински Самиздат, но има има забранената “Фашизмът”, която се разпространяваше от ръка на ръка, много често обвита в органа на комунистическата партия „Работническо дело”; 

Писатели и мислители като Георги Марков, убит през 1978 г. в Лондон, са жестоко преследвани, докато по това време първите унгарски интелектуалци се появяват в западните университети.

 

През 1989 г. смятахме, че ще отнеме само няколко години да станем „нормална държава”. Тогава всъщност не си давахме сметка, че е важно  институциите на демократичната държава не просто само да бъдат инсталирани, но те трябва да работят и да бъдат ефективни. Че еволюцията на демокрацията не е автоматичен и праволинеен процес – може да върви напред, но може и настрани, а може и назад. Може да имаме срив в качеството на демокрацията, който да предизвика масови вълни на недоволство и протест, които да се окажат и много продължителни. Днес хората са уморени от „прехода”, защото той изглежда несправедлив, не много ефективен и най-вече безкраен. Вероятно подценихме сложността на първата и най-неотложна задача на прехода да накараш обществото да повярва в демокрацията, да научиш политическите елити, че демократичните правила са единствените, по които може да се управлява държава, и да накараш политическите партии да бъдат яростни защитници на демократичното управление. 

 

Тезата, че преходът ни е бил безкръвен, е вярна, но вече не е достатъчна сама по себе си. Свободата, която спечелихме, не може да се измерва и само със свободата да пътуваме. Големият урок на свободата, който не никога трябва да забравяме, е от 1989-та: урокът на хилядите граждани по площадите на Берлин, Прага, Будапеща, София, които сложиха точка на един режим и поискаха демокрация. 

 

Днешните граждани трябва ежедневно да изпълват демокрацията и нейните институции със съдържание. Не зависи от един и двама, зависи от милиони българи. И, разбира се, да отстояват правилния избор и път, по който България пое -  на свободна и демократична държава, достоен член на европейското семейство. Щастлив съм, че особено през последната година и половина в България осъзнаваме това с още по-голяма сила.