РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ

Слово на вицепрезидента Маргарита Попова в Пловдив при откриването на научната конференция "250 години "История славянобългарска"

Скъпи колеги,
Скъпи участници в Международната юбилейна конференция, посветена на четвърт хилядолетие от написването на тази малка, но свещена за нас и за историята на Европа книжица „История славянобългарска”,

Уважаеми господин Ректор,
Уважаеми колега,
Уважаема госпожо Кръстева,

Поздравявам ви за вашето вдъхновение, за вашата енергия, за вашия професионализъм, за вашата човечност, за всичко това, което правите във връзка с честванията на четвърт хилядолетие от написване на „История славянобългарска” и затова как вие се посвещавате на великото дело. От това как ние се посвещаваме, как ние му се отдаваме, как ние сме съпричастни, за да го честваме, ще научим нашите деца и внуци да правят занапред същото. В днешни времена това е подвиг. Затова аз ви приветствам за ентусиазма, затова ви благодаря, че ме поканихте да поема патронаж в Пловдивския университет на тези чествания, да открия днес Международната юбилейна научна конференция, да ви подкрепя и да бъда с вас с цялата емоция – професионална, човешка и държавническа съпричастност, за това, което се случва тук, под покрива на нашия, на Пловдивския университет.
    
Посрещнаха ме днес областният управител, ректорът, уважаемите господа, които са до мен, и вие всички с един много хубав подарък. Това е преписът на Найден Геров на „История славянобългарска”, с чудесен послеслов на Мила Кръстева, много ценно издание. Оценявам го високо и не мога да забравя момента, в който ми се връчи подаръкът в кабинета на ректора на университета. Това ме връща и към вчерашния ден, когато бях в Националната библиотека в София, където открихме изложба, посветена на Софроний Врачански, с неговите преписи и с неговото книжовно дело и където аз видях Котленския препис, един от 60-те, поставен под стъкло, на който можахме за кратко време да се възхитим и да се върнем в онези далечни, свидни и толкова близки всъщност Възрожденски времена, които свързват Югоизтока с великите и със светлите искри на европейското просвещение.
    
В кабинета на ректора ме поканиха за още едно много патриотично, за много будно наше българско дело. Предложиха ми да поема патронаж и съпричастност към проект, назован „Народните будители и аз”. Една инициатива, която няма да започне днес и няма да започне утре, една инициатива, която върви от няколко години и на която аз откликнах позитивно, като казах: да, приемам патронаж. Защото не може един български държавник на толкова висок пост да не се присъедини с цялото си сърце, освен това и хуманитарист, към едно такова дело – да вървим по стъпките на нашите будители, за да бъдем ние будители, да възпитаме така и нашите деца, които имат нужда от повече топлина, от повече наша, човешка загриженост и топлина, за да ги направим по-добри, по-открити, по-спокойни граждани, съпричастни към света, обичащи този свят и можещи да творят дела, които заедно с нашите дела след 250 години може би да имат същото значение, каквото значение имат днес делата на нашите Възрожденски будители, един от тях, Паисий Хилендарски, чието дело честваме днес и на тази юбилейна международна конференция.

Уважаеми колеги, акцентът на конференцията днес в Пловдивския университет е „История славянобългарска”, тази малка ръкописна възрожденска книга, която всъщност представлява сама по себе си национална институция. Уникално твърдение и вярно твърдение. Защо? Първо, защото самото българско Възраждане припозна и позна „История славянобългарска” като книжка, която е сама по себе си национална институция и нямаше как да бъде друго, защото в тази малка книжка този атонски монах, пребродил села и градове, за да я разнася сам и да я преписва, откри и назова кодовете на националното възраждане, кодовете на националното ни самосъзнание, кодовете за нашето национално самосъхранение. А те са именно вяра, род, език, отечество и история. Уникално прозрение на нашето Българско възраждане, с което то се нарежда на едно стъпало с великото европейско Просвещение.

Доказателство за това, че ръкописната книга на Паисий Хилендарски е сама по себе си национална институция е и това, че нямаме такъв феномен през Възраждането, а и досега, една книга да е преписана около 60 пъти. За наша чест и за наша гордост около 40 от преписите, които имаме, се съхраняват в Националната библиотека. И аз съм горда за това, че такива имена като Найден Геров са направили препис на тази история, като дядо Славейков и много други имена, свързани с нашата православна църква. Ходили са тези гора от град на град, от село на село, разговаряли са с българските орачи, със старите възрожденски хора, орачи, копачи, земеделци, дарявали са я книгата и са казвали да се внимава, да се пази тази книга, защото тя е национална светиня.

Другото доказателство, много простичко, но очевидно за това, че книжката сама по себе си е национална институция, е и това, че същият жанр, същият род историография, в един отрязък от 30, 40 или 50 години, се появява по същото време с „История славянобългарска” и това са книжките на Блазиус Клайнер, на неназования зографски творец, на … монах Спиридон, на Йован Раич. Всички те в един и същи времеви период, но нито едно от техните произведения няма такава сила, няма такава стойност и нито едно от тези произведения не става национална съдба и национална институция.

Затова съм горда тук, в Пловдивския университет, да подкрепя усилията на вас, уважаеми колеги, за да направим честването днес наистина един светъл будителски празник.

Бъдете живи и здрави. Желая много успех на конференцията и да бъдем заедно в много будителски дела и начинания и занапред.

Благодаря ви много.