РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ
Слово на президента Росен Плевнелиев при откриването на международна конференция на тема „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето“
Уважаем и господин министър,
Уважаеми президент Желев,
Уважаеми президент Месич,
Ваши превъзходителства,
Дами и господа,
Замислихме инициативата „25 години свободна България“, за да проведем откровен разговор за комунизма и за прехода, за да стъпим на здравата основа на истината и фактите, върху която да градим нашето бъдеще. Обединихме се в името на обективния прочит на историята. Защото вярваме, че единствено говорейки открито за миналото, ще сме в състояние да погледнем напред, освободени от предразсъдъци, заблуди и манипулации. Според скорошно социологическо проучване, днес едва 6% от младите хора между 16 и 30 години знаят нещо за развитието на България в периода 1944-1989 г. Нито една образователна или културна институция няма систематичен ангажимент да покаже функционирането и идеологията на комунизма. Медиите, училището, университетът, музеите са се отдръпнали от темата, оставяйки младото поколение да черпи познание за режима главно от тесния семеен кръг и спомените на по-възрастните, които с течение на годините биват преосмисляни, забравяни или променяни. Крайно време е да разкрием пред нашите деца фактите, такива каквито са и да направим своите изводи; крайно време е периодът на комунизма реално да влезе в учебниците по история.
Основната цел на тази инициатива е ясна – искаме да застанем на страната на истината - къде сме, откъде сме тръгнали, къде искаме да отидем. Да застанем на страната на истинските ценности, които карат всеки човек да бъде патриот и да обича родината си.
Амбицията на това събитие и съпровождащите го инициативи е - да се направи още една крачка към възстановяването на доверието в българското общество, което рядко е било толкова поляризирано, а политическият дебат толкова лишен от стратегическа перспектива и основа за национално съгласие. Разграничаването на демократичните ценности и принципи от реалностите на антихуманния комунистически режим е от фундаментално значение за България. Независимо дали гледаме към миналото или в бъдещето, къде стоим в политическия спектър и какъв е социалният ни статус.
Когато преди 25 години комунистическите режими в Централна и Източна Европа рухнаха един след друг, с тях се срина и изкуственото разделение в Европа между свободните и отворени общества, и несвободните и потиснати. Хората погледнаха с надежда и ентусиазъм към обединена Европа, от която те винаги са били част - както културно, така и исторически. Затова днес за нас българите е време за равносметка. Време е да се попитаме и да отговорим честно в какво сполучихме, но и какво се обърка през годините на преход от тоталитарен режим към плурализъм и демокрация.
Мнозина казват, че преходът е можел да бъде различен, че е можел да бъде по-добър. И без социология днес можем да кажем, че и левите, и десните българи се чувстват разочаровани. Къде сбъркахме тогава? Отговорът е, че за 25 години не казахме цялата истина за комунистическия режим, че за 25 години не успяхме да отворим докрай досиетата на Държавна сигурност, че за 25 години като общество не намерихме сили да затворим тази страница от нашето минало, осъждайки еднозначно и категорично престъпленията на тоталитарния режим. Не бива да търсим „ляв“ или „десен“ прочит на историята, а обединение около истината за миналото, чийто грешки да не повтаряме.
Давам си сметка, че 25 години са и малко и много време. През тези години се роди и израсна цяло едно поколение. Едно поколение, на което днес някои се опитват да внушават фалшива носталгия по миналото, като съзнателно и умело пропускат грозното и пошлото и го замитат под килима на забравата.
Половинчатата истина е и най-голямата грешка на българския преход. Полуотворени досиета, полуизказани истини, полуизвадени на показа факти за антихуманната същност на комунистическия режим. За съжаление в планирането и осъществяването на българския преход основно участие имаха бившите висши представители на комунистическата партия и на тайните служби. Те дадоха всичко от себе си да бъдат изопачени фактите, изваждайки ги от техния контекст, да бъде заметена и забравена истината. В годините на прехода хора, свързани с бившите структури на Държавна сигурност, заемаха висши държавни постове или бяха назначавани за политици, бизнесмени, олигарси, банкери, за български дипломатически представители в чужбина, подкопавайки доверието на демократичния свят. Раздаваха се постове и облаги на хора с фалшиви биографии и порочни зависимости. Забележете, че в само в първите три месеца от своето управление Кабинетът Орешарски сменя 90% от директорите в българското външно министерство, като всички нови назначения са на агенти на Държавна сигурност. Какво ни казва този факт? Само преди месеци в евроатлантическа България дипломати доносници и агенти на Държавна сигурност са назначавани повсеместно, вместо млади и интелигентни български дипломати. Защо се прави това? Политолози, социолози - агенти на ДС, журналисти и издатели - агенти на ДС, ежедневно ни заливат от медиите, как нищо не се е променило, как преходът е провален, а най-лошото, което чуваме за Тодор Живков е, че е човек от народа. Нито дума за националните предателства като харизването на България за 16-та република на Съветския съюз. Нито дума за ужасяващото национално предателство, извършено от комунистите по Македонския въпрос, директно по указание на Сталин, Тито и Георги Димитров. Нито дума за Народния съд, концентрационните лагери, за хилядите избити и прокудени.
Всички често сме чували, че за разлика от Унгарските събития през 1956-та или Пражката пролет от 1968-ма, България е била пасивен и най-верен сателит на Съветския съюз. Наистина, българската съпротива срещу комунистическия режим няма известността на полската „Солидарност“. Митът за пасивността на българите продължава да се поддържа и днес, съвременни „авторитети“ заявяват, че съпротива просто не е имало..
Забравихме ли горяните, организирани в над 160 чети – най-масовата съпротива срещу настъпването на комунизма по съветски модел в цяла Централна и Източна Европа? Или младите студенти в Софийския университет, хвърляли през 68-а листовки срещу съветската окупация на Чехословакия и прекарали остатъка от живота си по затворите?
Или Независимото дружество за правата на човека, което, след жестокостите на т.нар. „Възродителен процес“, в духа на най-добрите европейски традиции се бореше за възстановяване на правата и достойнството на българските граждани, независимо от име, религия и етнос и за политически и религиозен плурализъм и толерантност. Или жените от Русенския комитет, които безстрашно застанаха с имената и подписите си зад мечтата за чиста природа и по-добро бъдеще за децата в България.
Когато бях избран за президент от българския народ, поех ангажимент да не допускам назначения на агенти на Държавна сигурност, като посланици и твърдо се придържам към това свое обещание. Крайно време е да сложим Държавна сигурност в архива, в музея, там където й е мястото и да го направим по един достоен начин. Крайно време е да разкрием всички пазени тайни и да поставим комунизма в музея и учебниците по история.
Дами и господа,
Датата 10 ноември 1989 г. постави едновременно край и начало – край на „несвободата“ и начало на „свободата“. Тогава настъпи формалният свършек на един политически, икономически, социално и морално изчерпан режим. Един нечовешки по своята същност тоталитарен режим, които потъпкваше основни свободи. Тогава започна и преходът към изграждането на модерна европейска демокрация, основана на принципите на зачитането на човешките права, в който равенството пред закона и правовата държава са висша норма.
За кратко време след 10 ноември демокрацията в България беше формално институционализирана с приемането на нова конституция и поставяне началото на партиен и политически плурализъм. „Скъпи съотечественици, братя и сестри, ние сме дълбоко убедени, че пред България няма алтернатива освен демокрацията и всички ние, нейните синове и дъщери, ще вървим рамо до рамо докато излезем на нейния широк друм, който води към политическа стабилност, икономически напредък, социална справедливост и културен прогрес.” Така звучеше обръщението към българския народ на СДС, прочетено на митинга на 10 декември 1989 г. на площад "Александър Невски". Оттогава държавата направи много стъпки в посока изграждане институциите на демократичната държава. Вече е време тези институции да постигат резултати за гражданите и да работят с лице към гражданите, а не да бъдат фасада за обслужване на нечисти интереси. Реформите трябва да продължат, върховенството на закона е наистина върховна цел за обществото днес. Всички вярваме и следваме завета на Левски за чистата и свята република, това означава демокрация от европейски тип и върховенство на закона за всички българи.
Може да се направи още и за въвеждането на елементи на пряката демокрация, да адаптираме и подобряваме механизмите за представителност на гражданите във властта. В днешния високотехнологичен век е крайно време да въведем електронното правителство и електронно гласуване, като знак на уважение към нашите сънародници, които са свободни, мобилни, за да бъде чут гласът на всеки български гражданин, където и да е по света. Дължим го на всички наши сънародници, които опиянени от извоюваната свобода и мобилност, избраха да живеят другаде или на онези, които разочаровани от грешките „гласуваха с краката си“ и напуснаха България. Демокрацията е колективно усилие, тя се отстоява всеки ден, с всяко едно действие.
Дами и господа,
Дори сега през 21 век има хора, които говорят, как през комунизма не е било чак толкова зле. Виждаме го и в социологическите изследвания. Защо да е зле, нали всички бяхме равни! Равни, но не свободни. Мнозина удобно мълчат за десетките хиляди избити още през първите години на налагане на т.нар. „народна власт“, за политическите затворници, за концентрационните лагери. Какво знаем за тях? Това, че наследниците на бившата комунистическа партия ги определиха за „грешка“! Представяте ли си какво безочие е това – да създадеш институции, в които с хората се отнасят по-зле и от животни, работейки при нечовешки условия, гладни, полуголи и подложени на безкрайни гаври и унижения, бе избит и прогонен целия елит на нацията. Можем ли да наречем това „грешка“? Това ли е точната дума, обективната оценка? Днес всеки може да каже каквото мислите, да осъди политиците публично – от кмета до президента,. Днес всеки е свободен да има мнение, да го изразява, да го отстоява. Но в комунизма, дори за един виц е било възможно да се озовеш в лагер, а някой непознат доносник да реши съдбата ти с един донос. И това ли е „грешка“? Трябва ли да забравим за тези престъпления, трябва ли да слушаме тези фалшиви мантри - „Стига толкова. Тази тема се изчерпа. Вече няма смисъл, народът не се интересува от това.“ Не съм съгласен с този подход. Не бива да забравяме престъпленията на комунизма, не защото очакваме мъст, не защото се надяваме 25 години някой да понесе отговорност, не – трябва да ги помним, за да ценим това което имаме сега и да го браним. Нарекохме инициативата 25 години свободна България именно по тази причина – да акцентираме на най-висшата ценност свободата. Разбира се, веднага се намериха критици, които да ни кажат – че ние не сме свободни, че преходът едва започва. Но това е част от същия зловещ план – да обезсмислим всичко положително, да осмеем истинските ценности, за да създадем едно нереално романтично усещане към най-зловещия период от нашата история. Днес сме свободни да пътуваме, да учим, да работим по света. В близкото минало обаче висяхме по опашките за визи. А в комунистическо време имаше изходни визи. Това можете ли да си го представите? Държавата да ви диктува дали и кога, и къде да пътувате. Звучи нереално нали? Но е факт. А знаете ли какво се случваше на тези, които напускаха страната без да имат това разрешение – затворите бяха пълни с такива българи, които просто са искали да напуснат, но са ги хванали. Те бяха заклеймени като „бегълци“, „невъзвръщенци“ – осмивани публично, хвърляни в затворите, това звучи ли ви романтично! Да си осъден да живееш без да можеш да видиш и понякога и дори да чуеш майка си и баща си. Да изоставиш всичко, защото това е единствения начин да си свободен. Трябва да ценим и отстояваме постигнатото – днес го приемаме за даденост, но хиляди платиха с живота си за правото да бъдем свободни. Това са уроците на историята, които трябва да ни накарат да бъдем много внимателни днес, когато мечтаем, за политика със силната ръка, който ще „ни оправи“. Няма да се уморя да повтарям, че богати и справедливи са тези държави, които имат силни институции и правила, а не месии и незаменими политици.
В първите години на прехода икономическите реформи сякаш останаха на заден план докато не настъпи отрезвяващият ефект на кризата през 1997 г. Тогава България фалира, само 7 г. след предишния фалит обявен от правителството на Луканов в последните дни на комунистическия режим, с цел обявяване на несъстоятелност и окончателно замитане на икономическите следи на комунистическата върхушка. Една трета от финансовите институции бяха банкрутирали и хората бяха на улицата. Българският дълг възлизаше на 105% от БВП! Инфлацията достигна 3000 процента.
Време е да признаем, че България, вероятно заедно с държави като Сърбия, Украйна и Русия, извърши най-лошата приватизация в цяла Европа – непрозрачна и олигархична. Активи за близо 30 млрд. евро бяха продадени на безценица. В периода 1990 – 1996 г. българските фабрики и заводи бяха „подарени“ на назначените от комунистическия елит за капиталисти, а във втората фаза на приватизацията след 1997 г. бяха извършени твърде много грешки. Много малко стратегически инвеститори и твърде много случайни инвеститори придобиха българските предприятия. Останали без международни партньори и пазари, предприятията не бяха в състояние да работят ефективно. И все пак, в годините след фактическото извършване на основната част от процеса, т.е. след 1999 г., икономиката на България, основният дял от която е в частни ръце, започна да се развива позитивно и да расте.
Гражданското общество е истинският герой на прехода. В България то се роди и бързо зае своето подобаващо място на сцената. Сред най-ярките примери за това бяха протестите, започнали през лятото на 2013 г. и продължили повече от година. Турбулентните времена, през които премина държавата разкриха силата на гражданското общество в България и категоричната му привързаност към демократичните и европейските ценности.
Дами и господа,
С гордост трябва да отбележим, че за разлика от прехода в някои страните от нашия регион, в България той протече мирно и безкръвно. Един безспорен успех.
Така нареченият „Възродителен процес“ и безпрецедентният акт на принуждаване на стотици хиляди наши сънародници с турско етническо самосъзнание и българи – мюсюлмани да напуснат страната в края на 80-те години на миналия век справедливо събуди упрека и възмущението на демократичния свят. Това жестоко погазване на основните човешки права и свободи от комунистическия режим ще остане един от най-черните мигове в българската история.
Нашата държава винаги е била на кръстопът между Изтока и Запада. На нейна територия се наслагват множество културни пластове, минават границите на много цивилизации, съжителстват религии. В своята вековна история България винаги е успявала да се възползва от това културно, етническо и религиозно многообразие и да го превърне в свое преимущество, изграждайки една дълбока традиция на толерантност и разбирателство. В днешно време тя има и своя европейски прочит в унисон с девиза на Обединена Европа – Единни в многообразието.
Падането на Берлинската стена се оказа най-яркият символ за краха на комунистическата доктрина, който вдъхнови милиони хора от бившите социалистически страни за едно ново начало. Това беше събитието, което отвори пътя към истинското единение на Европа. Към раждането на една обединена в своето многообразие Европа, която през годините се превърна в стожер на демократичните ценности и защитата на човешките права и свободи.
В годините след 10 ноември България пое по пътя на европейската и евроатлантическата интеграция. Този път не беше лесен и безпроблемен. Загубено бе ценно време, което забави процеса на реформи и се отрази върху цялостното развитие на страната. Едва след 1997 г. бе поет твърд курс на интеграция с Европа – мъдър акт на държавничество и изпълнен стратегически приоритет на страната. Днес, България е член на НАТО и ЕС. Нужни бяха много кураж и трудни решения. Нужна беше воля и държавническа отговорност, но моторът на европейската интеграция носи своята положителна промяна. И тя е валидна не само за България, а и за цяла Югоизточна Европа. От регион в миналото, асоцииран с нестабилност и етнически конфликти, балканските държави днес се утвърдиха като партньори, споделящи общи ценности и проекти за бъдещето.
Истината има силата да обединява, а не да разделя. Искрено се надявам, че с тази инициатива успяхме по достоен начин да отбележим 25-годишнината от началото на демократичните промени в България, но и да започнем един важен за обществото разговор. Радвам се, че извън 120-те събития в нашата кампания различни медии, неправителствени организации и академични кръгове излязоха със собствени инициативи на тази тема. Продължилите близо година и половина протести на българското гражданско общество бяха ярко доказателство за необратимостта на демократичните процеси в България; за това, че изборът на България през далечната 1989 г. е бил правилен и продължава да бъде подкрепян от българските граждани. Нито за миг обаче не трябва да възприемаме демокрацията за даденост. Тя е непрекъсната борба за свобода и ценности.
Големият въпрос днес е дали поколението, което събори Берлинската стена, 25 г. по-късно ще започне да изгражда нови стени: изток - запад, периферия - център, роми и емигранти. Големият проблем на Европа днес не са ромите и емигрантите, а тези които се страхуват от тях.
Уважаеми дами и господа,
Комунистическият режим можеше да отнеме всичко на човека освен едно – свободата да избереш свой собствен път, да имаш позиция и да я отстояваш. Именно затова наименувахме инициативата „25 г. свободна България“, за да акцентираме върху свободата като висша ценност. Позволете ми да цитирам талантливият български писател, дисидент и патриот Георги Марков, който се превърна в пример за тежкия избор между свободата и примирението в годините, когато тоталитарната държава бе смазала българските граждани и техните основни човешки права:
„Единственият критерий за свобода, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва отделният обикновен човек. Свободните общества и свободните държави са свободни само дотолкова, доколкото са осигурили свободата за своите отделни обикновени граждани.”
Вярвам в принципите на „свободното общество“, където всеки е отговорен за своя живот. Вярвам, че трудолюбието, индивидуалните способности и личната инициатива са в основата на успеха, а не парите, социалното положение и връзките. Истински справедливото е това общество, в което всеки има възможност за развитие. Днес в България израсна ново поколение на свободата. То няма критична памет за тоталитарния режим, но трябва да знае истината за него. Поколенията досега не влизаха в истински диалог, всяко отрицаваше предишното, спомнете си дебатите вкъщи. Млади срещу стари, БСП срещу СДС, леви срещу десни, комунисти срещу демократи. Време е тези поколения на отрицанието да отстъпят място на младите. Младите българи са в състояние да застанат за позитивната позиция на истината и фактите за миналото. Те са свободни, те са убедени демократи и знаят как да подредят и да защитят своята свободна, европейска и демократична България.
ОЩЕ ОТ РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ
