РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ

Уважаеми г-н кмет,

Ваши високопреосвещенства,

Ваши превъзходителства, 

Скъпи приятели,

 

Събрали ли сме се днес на това символично за комунистическите репресии място, за да почетем мъчениците на комунизма и да осмислим наследството на политиката, опитала се да изличи вярата от живота на българското общество. Но лагерът на остров Персин в Белене не е само символ на безпрецедентното политическо насилие, заляло България след 1944 г., той е същинската Голгота за хиляди лагерници, които комунистическият режим се осмелява да нарече „бивши хора”. 

 

Кому е нужна паметта за тези страдания – този въпрос си задавам не само аз, не само ние всички заедно. Този въпрос си задава и летописецът на концлагерния живот в Белене Стефан Бочев. Ето неговия отговор: „Както отделният човек, така и всеки народ, за да поумнее, трябва да разбере сам себе си – да извади поука от действията и бездействията си, от грешките и безумията на своя изминал път. Не може човек, който лъже себе си, да поумнее. Не може народ, който затваря очи за собствената си история, да очаква, че занапред ще действа по-разумно”. 

 

България не прави изключение от политическото насилие, което буквално заля Европа, а и света през ХХ век. Много други европейски държави също страдат от тоталитарни и авторитарни режими. Милиони хора стават жертва на ирационални идеологии, осмелили се да заемат мястото на Бог и да определят съдбата на своя народ. Тези режими бяха осъдени не само от историята, но и от народите, станали техни жертви. За съжаление, България е една от малкото европейски страни, в които паметта за жертвите продължава да разделя, а не да обединява нацията. 

 

Кои са историческите грешки, които хилядите лагерници не ни позволяват да забравим?

 

На първо място, че насилието не е средство за разрешаване на политическите спорове. В България то съществува още преди 9 септември 1944 г., но след тази дата става масово и всеобхватно. След първата вълна от репресии, довела до смъртта на десетки хиляди души, други десетки хиляди са въдворени в лагерите в Персин, Ловеч, Куциян, Богданов дол, Ножарево и др, където са поставени в нечовешки условия заради своите политически и религиозни убеждения, заради своя етнос или произход. Министри и народни представители, предприемачи, офицери и представители на интелигенцията, земеделци, анархисти, учители и дори комунисти бяха в тези лагери. Урокът от българската история е, че „бивши хора” няма и не може да има. Защото колкото и да се опитваме да ги забравим, паметта за тях и за техните страдания винаги ще преследва обществената памет. Помирението не е възможно без паметта, помирението е възможно само благодарение на истината. 

 

На второ място, че народът е творец, а не обект на историята, както мислеха комунистите. Народът е главното действащо лице. В годините на комунизма обаче народът беше превърнат в обект на социално инженерство, диктувано от комунистическата идеология и изпълнявана от комунистическата партия и то по сигнал от Москва. През тези години беше възможно българи да бъдат лишавани от националност – както нашите сънародници от Пиринска Македония. Възможно беше цели етнически групи да бъдат лишени от правото да избират името си – както българските граждани с турско самосъзнание. Възможно беше огромната част от населението на страната да бъде лишено от собствеността си. А след предизвикалата толкова страдания колективизация на земята, много българи бяха принудени да се изселят от родните си места, за да станат част от новата трудова армия. В тази държава всички живееха в лагер – някои прекараха с години в реални лагери, а други в по-широкия и символичен, но в несвободния „социалистически лагер”. 

 

Една от страните на обществения живот, пострадали най-силно от това социално инженерство, беше вярата и духовността. Вярата бе обявена от комунистите за „опиум на народите”, религията и нейните лидери отрано се превърнаха в жертви на новия режим, в обекти на преследване, интерниране, затвор. Десетки са православните свещеници сред безследно изчезналите веднага след 9 септември 1944 г. Стотици са православните духовници, хвърлени в затворите или лагерите на комунистическа България, заради опита си да запазят своята и на своите енориаши вяра. На 8 ноември 1948 г. след църковна литургия е убит Неврокопският митрополит Борис. 

 

Срещу протестанти и католици са организирани показни процеси. През 1949 г. лидерите на протестантските църкви, начело с пастор Васил Зяпков, бяха осъдени на дълги срокове затвор по измислени обвинения в шпионаж. Кой ли не беше чуждестранен агент и западен агент в очите на комунистите и техните тоталитарни служби – Георги Марков, горяните, свещениците... Пастори станаха жертви на още два такива процеса, организирани през 1979 и 1985 г. 

 

Още по-тежка беше съдбата на българските католици. През 1952 г. четирима от лидерите на католическата църква в България бяха осъдени на смърт и екзекутирани, сред които и епископ Евгений Босилков, роден точно тук – в Белене. 

 

Най-тежки са последиците от тихата репресия, на която в продължение на десетилетия са подложени не само лидерите на изповеданията, но и редовите свещеници и техните миряни. Отричани и гонени, осмивани и ограничавани, свещениците бяха принудени с огромни усилия да се опитат да съхранят своята вяра и авторитет пред своите общности. Вероятно стотици са духовниците, станали обекти на Държавна сигурност. Днес разбирам, че 8000 са страниците на досието в Държавна сигурност за лидерите на българската католическа църква. Осем хиляди страници! Вероятно стотиците духовници, станали обект на Държавна сигурност, убеден съм, че е била впрегната  цялата държавна машина за тяхното оклеветяване и за тяхната обществена изолация. И въпреки това, дори в края на комунистическия режим, сред тях се намериха достойни хора, които дръзнаха да се противопоставят на режима и дори да се застъпят за правата на своите инославни братя мюсюлмани. Като свещениците Благой Топузлиев и Димитър Амбарев, които имах честта посмъртно да наградя с орден „За гражданска заслуга“. 

 

Какви са последиците от опита за заличаване на вярата? Тази политика лиши нацията от нейния морален фундамент, а местните общности – от сила и опора. Църквите бяха лишени от правото да упражняват своята социална дейност, от правото да работят сред младежта и да разпространяват своята вяра. Инкриминирано беше дори четенето на Библията, а вносът на библии от чужбина беше наричан, знаете ли как - „контрабанда на литература”. На Великден централните храмове в големите български градове бяха заобиколени от милиционерски кордони. Църковният брак беше практически забранен, кръщенето на децата беше ограничено, а хората не можеха да изпратят своите близки в последния им път с религиозен ритуал, съответстващ на тяхната вяра. Цели манастири бяха национализирани, църкви бяха изоставяни или разрушавани, а броят на свещениците от всички изповедания намаля драстично. Целта на тази политика беше вярата да бъде заличена или поне ограничена до най-интимното лично пространство, да стане „невидима”. Религията имаше право да бъде само „остров” в атеистичното общество. Резултатът от тази политика беше разпадането на традиционните структури, градени със столетия, без които обществото е просто невъзможно. Но те искаха това. Те искаха общностите да бъдат разрушени, за да отстъпят пред изкуствено създадените „колективи”. 

 

Днес религиите и църквите в България имат право да се развиват свободно, но са им нужни десетилетия, нужни са посветени хора като вас, за да преодолеят последиците от това преследване. Тази свобода натоварва църквите с големи отговорности, а и с големи обществени очаквания. С тази свобода е свързан и моят призив към вас. Практикувайте и се радвайте на тази свобода, но зачитайте и свободата на другите. Нека единството в страданието ви направи и единни в свободата. Градете общности, а не острови. 

 

Общността и солидарността са ценностите, които всички ние – политици, религиозни и граждански водачи, сме призвани да възстановим. Основният урок от комунистическото минало, който не трябва да забравяме, е, че силното общество се гради само върху здравите местни общности, които пък не могат да съществуват без вярата и без паметта. Паметта за мъчениците, които почитаме днес. Тази памет ни призовава всички нас да положим необходимите усилия за възстановяването на тези местни общности и на моралните фундаменти на обществото.

 

Искам да ви благодаря, скъпи приятели, за това, че ми давате възможност от тази трибуна, колкото и скромна, толкова и важна, да ви погледна в очите, да споделя с вас  своите притеснения, но и надежди като държавен глава, че този преход – за някои краен, за други безкраен, за някои неистински и подменен, за други обаче все пак преход, който ни тласка и ни движи в правилната посока. Искам да ви кажа, че за мен е въпрос на чест – за мен е истинска задача да направим така, че преходът да приключи скоро. А той ще приключи не отгоре-надолу, когато някой политик от някоя трибуна го обяви за приключен. Преходът ще приключи тогава, когато милионите българи, независимо от тяхната религия и име направят своята обективна оценка, която, гледайки в очите на децата си, им я предадат – за фашизма, за комунизма, за тоталитарните държави, режими, за доброто и за лошото. За да можем наистина да се гордеем, че сме бащи, че сме родители, че сме дядовци, и да се гордеем, че не се хванахме на тези режисьори на прехода, които вече 25 г. ни прожектират подменения преход, дребнотемието, а не голямата истина за преходът. А той ще свърши, когато сложим комунизма в музея, когато сложим комунизма в учебниците по един достоен начин с истината.