РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ

Слово на президента Румен Радев по повод Националния празник на България – Трети март

Уважаема госпожо председател на Народното събрание,

Уважаеми господин министър-председател,

Уважаема госпожо вицепрезидент,

Ваши Светейшества,

Уважаема госпожо кмет на община София,

Уважаеми министри и народни представители,

Уважаеми господин началник на отбраната,

Уважаеми представители на политическите партии,

Уважаеми представители на официално представените религиозни общности в България,

Ваши превъзходителства,

Уважаеми представители на политическите партии,

Господа генерали, адмирали офицери, сержанти и войници,

Скъпи съотечественици,

Преди 140 години на днешния ден бе подписан Санстефанският мирен договор. Той сбъдна мечтата на нашите възрожденци всички българи да живеят в една свободна държава. Този блян живя само няколко месеца. Погреба го Берлинският конгрес. В цяла Европа романтичните устреми на XIX век загинаха под откоса на драматичния XX век. Но споменът за пролетта на 1878 г. ще остане непреходното българско вдъхновение.

Това е споменът за дързостта на младите хъшове, селяни, даскали, които след многогодишни борби, през април 1876-та, с цената на живота си върнаха Българския въпрос в дневния ред на Европа.

Споменът за Виктор Юго и Макгахан, които чуха стенанията на Панагюрище и Батак.

Това е споменът за братския порив на руското общество, който доказа, че православните българи не са сами. Него ние няма да забравим. Не ще забравим и словата в манифеста на император Александър II, който обявява война на Османската империя, защото „това налага чувството за справедливост и собственото наше достойнство“. „Народът сам се вдигна на война, воглаве с Царя“, пише в дневника си Достоевски, „а хората четяха манифеста и се кръстеха“. Тези сцени, тези чувства са дълбоки и неподвластни на користни политически интерпретации.

По бранните полета на Руско-турската освободителна война загинаха воини от много народи: руснаци, румънци, финландци, украинци, белоруси, поляци, литовци, сърби и черногорци. За всички тях България е последен дом, тях ние почитаме като свои герои.

140 години по-късно ние трябва да помним нашата история, защото другите не забравят тяхната. Нашата, българска историческа енергия не е в носталгията по отминало величие, а в осъзнатата стойност на свободата, в отговорността пред мъчениците, които платиха цената й, в светлия идеал за „чистата и свята република“.

Поклон пред падналите за свободата на Родината!

Да живее България!