РЕЧИ И ИЗЯВЛЕНИЯ

Слово на вицепрезидента Маргарита Попова на тържественото отбелязване на 150-годишнината от рождението на Алеко Константинов

Уважаеми господин кмете,

Уважаеми господин областен управител,

Уважаеми народни представители,

Скъпи свищовлии,

Скъпи гости на град Свищов,

Нека в тази хубава януарска вечер  още веднъж да кажа за много години живот и здраве. Нека още веднъж да кажа, че благодаря от сърце, че ме поканихте да подкрепя честванията през 2013 г., посветени на тази кръгла, голяма годишнина на забележителния Алеко Константинов. Както каза и нашият кмет, приех поканата с особено удоволствие. Приех поканата, като я чувствам наистина като огромна чест.

Всеки има своя пиетет към Алеко. Аз също като български гражданин и като държавник. Учила съм го, чела съм старателно, с интерес. Къде съм разбирала, къде не в далечните ученически години. Четох го с още по-голям интерес и с много по-голямо разбиране в Софийския университет, във Филологическия факултет, където на толкова много родолюбиви неща ме научи моят преподавател по фолклор и по възрожденска литература проф. Кирил Топалов, който тази вечер е с нас и който в момента изпълнява задълженията на един от секретарите на нашия президент.

Пиететът ми към Алеко, разбира се, се храни и от това, че по второто си висше образование съм юрист. Била съм прокурор 22 години. Като вицепрезидент на Република България животът и съдбата ме срещнаха още веднъж с великия Алеко. На мен българският президент превъзложи да изпълнявам правото на помилване, а сигурно мнозина от вас знаят, че хабилитационен труд на Алеко Константинов във връзка с изготвянето на новия български Наказателен закон е именно темата по помилванията.

Колко е хубаво, когато има толкова факти и обстоятелства, които да те връщат отново и отново към една личност, която е българска, европейска и личност на света. Това ми помага да го преоткривам, да преоткривам неговата сложна и, бих казала, ренесансова личност. Да преоткрия неуморимия, неукротимия и вечно търсещия му дух. Да преоткрия съдията на хората и съдника на обществото, сатирика и човеколюбеца. Много хора са били и са на високи постове, съдии и прокурори, мамени и водени от различни идеали, а някои от други, по-различни кумири. Но само един от тях написа „Бай Ганьо”, „До Чикаго и назад” и „Разни хора, разни идеали”. Той е, както в четирите краища на света е известно, вашият, моят и на всички български граждани Алеко Константинов.

С личността и с творчеството си Алеко остава завинаги жив. Защо сме сигурни в това ли? Сигурни сме. Колцина са с ръста на Алеко Константинов! И не само с това. Умни критици, изследователи, сатирици пишат и пишат, и пишат за Гочоолу, Дочоолу, Данко Хаирсъзина. Надживяха го повече от 100 години и може би ще хилядолетят. Алековци невинаги сме имали. Раждат се рядко. Но от онези, другите, от неговите герои, наспорил господ. А писателят живее и остава, както е известно, главно чрез своите герои. Особено такива герои, за които, и нов дядо Вазов да се появи, пак не би могъл да напише нова „Епопея на забравените”, просто защото те никога няма да бъдат забравени. Впрочем и самият Вазов някога го е осъзнал вероятно, та е седнал и, освен Епопеята, ни написа и „Гороломов”, подобно на него и Захари Стоянов към своите „Записки” прибави и „Чардафон”.

Великият Алеко, поне по собствените си признания, не е имал самочувствие на голям писател и може би  именно поради това ни е оставил най-вярната картина на епохата. Завещал ни е един цял свят, чиито граници не се ограничават с европейските митарства на Бай Ганьо, нито с вестникарските, с изборджийските, и въобще политическите му подвизи в България. Не се ограничават и само с дребните страсти на „мечтателите” му от чиновническия свят на неговия незавършен, но знаменит фейлетонен цикъл. Те прескачат границите, прескачат Европата,  океана и облитат Новия свят, та стигат чак до Чикагското изложение и до Ниагара, за да разберем, че човекът е съвършен или несъвършен навсякъде и да не се изпълваме само със самосъжаление и угризения.

Ако четем Алеко внимателно, ще видим, че вековният спор какъв образ е Бай Ганьо – национален или социален, всъщност е в голяма степен безпредметен. Защото Алеко чрез своя герой, както добре отбелязва и Елин Пелин, и въобще чрез героите си приканва световният човек да се погледне в огледалото. Пък, каквото види там! Един ще види едно - ще се изпъчи гордо и ще се потупа по яките гърди доволен, много доволен от образа си. Друг ще се намръщи, ще му се доще да счупи огледалото, а трети ще се замисли много сериозно за себе си. Затова Щастливеца не е регионален балкански описвач на малко смешни, малко тъжни, малко досадни, малко симпатични човешки черти. Затова казваме, че Алеко Константинов е национален или световен точно толкова, колкото Ботев, Вазов, Яворов, Йовков, Елин Пелин. За големия писател няма неподходящо време. Той винаги се ражда навреме, стига да има очи за своето време и за човека във времето. Алеко го доказа блестящо с цялото си творчество.

Науката отдавна е отбелязала, че в епохата на Алеко Константинов на Балканите се извършва среща на две различни цивилизации, на два културни модела. Извършва се драматична среща на балканската патриархалност с европейския буржоазен начин на живот. В епохата на този сблъсък чрез своите герои Алеко не само ни разсмя и натъжи, но по този начин ни остави и много уроци. Ето някои от тях:

- Че традиционната за българина пестеливост може да се изроди и в грубо скъперничество;

- Че трезвостта и житейската практичност могат лесно да се превърнат в грубо и агресивно сметкаджийство;

- Че добрата патриархална фамилиарност може да облече и дрехата на дръзка и смущаваща безпардонност;

- Че чувството за превъзходство, гордостта със своето може понякога лесно да се изроди в гротескно перчене и неспособност да се оцени доброто и полезното и у другите.

Но от наблюдателната ни точка на изминалите повече от 100 години откак Бай Ганьо и аверите му номенклатурстват из българското духовно, социално и политическо пространство можем да изведем най-важния, според мен, и много актуалния урок, че най-смешното много бързо, понякога и неусетно, може да се превърне в най-страшно, в най-опасно.

Да, много са уроците на Щастливеца. И уроците на Бай ни Ганя не са малко. Никак не са малко. „Кесийката, кесийката, това е всичката премъдрост.” – един от уроците. И още: „Срещу ръжен не се рита. Та нали и на мене някак ми се иска, я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир, келепир има в тая работа.” Нашият, българският живот отколе се люшка между едните и другите уроци. Очевидно и това е предвидил Алеко, та в момент на размекване се е опитал да ни предложи и малко оптимизъм, като се обръща към своя герой, към всички нас, които парченце по парченце съставляваме цялостния му образ, колкото и да не го съзнаваме или пък да не ни се иска да си го признаваме. И ни казва: „Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: „Европейци сме ние, ама все не сме дотам.”

Е, остава ни надеждата някой ден все пак да прочетем тази книжка. Защото, криво да седим, право да съдим, май все още не сме я прочели. Или сме я прочели, ама май не както трябва. То нали и затова Щастливеца си остава все още жив -  случай, когато подобна констатация невинаги е най-утешителна.

Имаме нужда от още малко оптимизъм, ли? Добре, така да бъде! Да завършим по алековски и така, както ни казва един от неговите най-добри познавачи - доц.  д-р Юлия Николова:  Животът е изпитание на алтернативи за деликатност и арогантност, за добро и зло, за ерудираност и невежество, за щедрост и себичност, за кураж и малодушие, за келепир, но и за светли идеали.

Уважаеми дами и господа, благодаря ви за вниманието. Хубави празници. Нека бъдем живи и здрави и достойни за Алеко!